Корнелия е една от многото българи в Гърция. Докато правихме интервюто от всички маси клиентите в кафенето поглеждаха към нас. Питаха я от къде е, с какво се занимава. Макар че си говорехме на български език, всеки усети пламъка в думите й. Изпитах чувство на гордост, че тази хубава, интелигентна жена е българка и където и да отиде се забелязва, оценява и уважава. Когато един човек е успял в собствената си страна, той  успява, където и да отиде по света.

 Коя е Корнелия?

  Казвам се Корнелия Нейкова от град Завет. Напълно земен човек съм. 100%  българка и жена. Усмихвам се, работя, обичам, всичко нормално, както може да се очаква от един нормален човек. Всеки с върховете  и със спадовете си.

 Какъв беше живота ти в България?

   Имам две момчета на 27 и 25 години. Големият Николай работи в мебелна фирма. Изработва мебели по дизайнерски каталог. Малкият Ивелин се занимава със строителство, гипсокаргон, скрити осветления. Родителите ми бяха много достойни хора. Бойка Панджарова и Иван Паднжаров. Майка ми, дванайсет години бе член на централния съвет на БСФС и председател на физкултурното дружество, начален учител и е първата жена в Европа футболен съдия. Първият си мач е реферирала бременна в петия месец със сестра ми, на мач на самите футболни съдии. Баща ми беше също преподавател по физкултура. Завършил е ВИФ, в последствие заемаше длъжности в общината. Беше завеждащ образованието на община Завет, а след това заместник кмет и кариерата си приключи, като председател на поземлената комисия в гр. Завет. Няма нещо в настоящият вид на града ми, което да не е направено по тяхна инициатива и участие. Може да си представите, колко е било трудно да се развивам и да блестя с моята си светлина. Бе трудно да съм си Корнелия Нейкова, без да се каже, че съм дъщеря на сем. Панджарови. Много строго съм възпитавана. Изключително взискателни родители, за което съм им безкрайно благодарна. И всеки божи ден, тук в Гърция, съм им благодарна, че са ме направили това което съм иначе нямаше да оцелея. Завършила съм руска филология. Бях преподавател по руски език в училището, в моето училище, в което и майка ми бе преподавател. Бяхме колежки с нея, тя се пенсионира, а аз станах директор, след промените в страната. Под опасност да остана без часове по руски, заради антикомунистически изстъпления след 1989 година, през 1992 г. се явих на конкурс за директорското място и го спечелих. И така започнах с хиляди мечти и планове, да направя нещо в живота си на 32 години. Не съжалявам, защото след толкова години, сега си бера плодовете. Изключително приятно се чувствам от това, което се е случило. Тогава изживявах моите си драми и трагедии, беше голяма битка и в личен, и в психологически план. Животът ми е непрекъсната битка и ако трябва да заместя името си Корнелия Нейкова с някакво друго, то сигурно трябва да сложа: „Войн”, а и съм зодия „овен”. Трудностите и тези стълкновения са били от позицията на честта и достойнството, това което са ме учили мама и тате. В живота ми има още няколко знакови личности и на всички тях, аз им благодаря и всяка своя постъпка, действие и мисъл. Гърците казват: „Βάλε λίγο νερό στο κρασί σου.”/Сложи малко вода във виното си/. Не е нормално вече да си кипящ и врящ, също като на 18 години, но огънчето си го имам. То няма да угасне, а когато угасне и мен няма да ме има. От професионална гледна точка, направих много за училището и като учител и като директор. Моето верую е: „Човекът не е един съд, който трябва да бъде напълнен, той е факла, която трябва да бъде запалена.” За мен едно дете трябва да бъде запалено. По важно е да ти дам мотив да гориш, да ти отворя крилата, да ти помогна да създадеш крила. Настолна книга ми е „Мъдростта на вековете” и до ден днешен във всеки труден момент аз отварям на темата, която ме вълнува, за да видя какво са мислили древните, великите преди мен. Там намирам успокоението, защото преценявам, че нещата които правя, някой друг ги е преживял преди мен. Нито аз съм открила света, нито ще го открия, но е все пак ориентир, какво искаме да дадем. Аз исках да дам на децата, спомена за един човек в живота им и да им дам усещането, че не са сами на този свят. И ако родителите, често заети в своето ежедневие нямат време да се занимават с децата си, често децата се чувстват изоставени и растат в съмнителна среда има някой някъде, който може да им предложи нещо и така се превърнах от директора на училището в „ меценат” на изкуствата. Това бе мобилизирало една ядка отначало, след което половината училище в ансамбъл, балет, певци. Ето така посрещнахме 120 годишнината на училището. Създадохме компактдиск, с таланти, направихме промоция на картини, творчество на художници -ученици и учители и се получи наистина нещо велико. И до ден днешен, сега вече трийсет годишни, децата като ме срещнат питат дали си спомням…Да, разбира се, а може ли да се забрави! Моята задача беше аз да им дам самочувствието, че те струват нещо. Един човек със самочувствие, намира верният път, ако има верни хора край себе си. Един човек без самочувствие, ще си отвори вестника със закуската и ще седне на един бордюр, както ги виждам тук много в Атина, които са решили, че трябва да дойдат непременно да спасяват децата си, внуците си и т.н. Въпросът не е да дадеш риба, а да научиш човека сам да си я лови. Целта в живота ми е именно тази. Имам приятели няколко тук, но те са разбрали, че от мен не могат да очакват да им решавам проблемите, могат да дойдат да споделят с мен и да си кажа мнението по въпроса, а от там насетне, те сами си търсят вратичките.  Говорихме за училището и това, че съм първата директорка на училище в България със собствен компактдиск, с платна живопис, керамика, занаяти, поне така съобщиха представители на разградският театър, които дойдоха за да направят промоцията. В България, както знаем, никой не е пророк в собствената си родина, винаги ще се намери някой да ти сложи прът в колелото. Сега вече говоря с чувство за хумор, но всеки един момент от моята кариера е бил битка, за налагане на стойностното, за разграничаване и ненавлизане на чалгата и кича в живота ни, говоря не само като музика и вкусове, а и като отношение, човешка позиция. Правихме концерти, балетни постановки, организирахме олимпиади където се класираха наши деца, спортни постижения. По програма освен като преподавател по руски ,едновременно с това трябваше да имам и преподавателска заетост, за да се зачете стажа като директор за учителски. Никога не съм се двоумила ако трябва да зачеркна един час по руски, където трябва да предам творителен падеж, ако е възникнала ситуация, между двама ученици в един клас- ревност, завист, интригантско отношение, за да поговорим и това, което ще им кажа. Имам ученици навсякъде, не само в България и с повечето имаме контакт и до днес. Прекрасно е усещането, моите деца имат респект от мен. Говорим си за семейството, за ролята на жената в живота и за истинският мъж и джентълмен, какъв трябва да бъде, как трябва да изглежда, съвсем вече на приятелска основа, няма възпитателен елемент. Макар че, човек винаги се възпитава, винаги приема и предава, то е двупосочен процес. Това ми е била мечтата, да застана между двамата си синове и да си кажа: „Браво. Свършила съм си работата като родител.” Ситуацията е голям учител, само да направляваш пак е достатъчно. За мен бе достатъчно да знам, че децата ми са умствено развити, да възпитам в тях трудолюбие и от там нататък да ги оставя сами да се справят. Единият ми син завърши спортно училище с футбол и се развиваше във футболния отбор „Дунав”-Русе, бе и картотекиран в „Черно море”, но избра да дойде в Гърция. Другият ми син, може да се чете като жертва на системата и моя жертва, покрай гоненията на които бях подложена, той остана с незавършен дванадесети  клас. Говорех защо човек не е пророк в собствената си Родина. Дойдоха времената на правителството на Иван Костов и аз трябваше да назначавам техни хора, нещо което не можеше да се случи, поне не и в училището, където аз отговарях. Деполитизирана институция е образованието и заявих, че докато аз съм директор, политически назначения не могат да се случват. Всеки един, който е дошъл в училището, е добре дошъл- ако иска да помогне  за развитието на децата, на бъдещето поколение, като баща, като родител, като общественик, но не и като политик да дойде и от позицията на натиск, власт и конфликт на интереси да се решават проблеми. Опитаха се да ме накарат да назнача за възпитател една начална учителка, която пише „прераскас” с две „с”-та. И за сметка на това трябваше да уволня някоя друга. Отказах и ме извика координатора за СДС на Разградска област, д-р Камелия Станева, понастоящем шеф на Здравноосигурителната каса в Разград, човекът, който е бил до края на единадесети клас на един чин с мен. Тя не се подвоуми заради кариерата и политическото си бъдеще да посегне на всичко, което се гради. Притиснаха ме с Пейчо Георгиев, тогавашният началник на инспектората в Разград и кандидат за кмет на Разград от СДС. Оказа се, че съпругът на тази въпросна възпитателка  е „наш” човек. Започна натиск към мен от началника, започнаха и проверки от инспектората и аз започнах да ходя с диктофон в джоба  на срещи и заседания. Училището притежаваше 1300 декара земи и ми бе поставен въпроса  да се направи нещо. За продажба на тези имоти или отдаване под аренда трябваше да се обяви конкурс, който трябваше да бъде спечелен от определен човек и то за жълти стотинки. Това  означаваше аз да крада от децата си. Не можех да си представя, че някой може да ме тласка в такава плоскост. Именно защото отказах, пазех си записите от касетофона, документи. Не знаех какви времена ще настанат и с годините се пълнеше и куфарчето с информация. Бях неудобният човек. Тогава отидох на национален митинг на партиите в опозиция в Исперих пред паметника на Хан Аспарух. Там  изложих позицията си и ме насочиха към журналистите и така аз свиках пресконференция за медиите. Направих изявление и съобщих имена, кои са хората които ме притискат и буквално след няколко дни ми се направи проверка и проблемите продължиха. Направих часове по английски в училище и от първи клас, само трябваше да се узакони от министъра. Навлизането на нов език, означаваше намаление на часовете по руски и френски и имаше голям отпор, беше се организирала интифадата за да се откаже английският. Обидата на инспектората бе, че съм взела решение и съм решавала проблемите на училището, като съм ги прескочила като инстанция. Трябвало първо към тях да се обърна, а те в блок срещу мен и против интересите на училището и децата. В това време се получи разрешението от министър Веселин Методиев в резултат на което в разградският вестник излиза благодарствено писмо от обществеността на гр. Завет и родителите, с което ми благодарят за позицията. След всичко това, моите противници започнаха да ми търсят кусури. Същите тези хора които ме назначиха, удължиха ми договора и от три годишен го направиха безсрочен, защото се оказах най-добрият кандидат за мястото и в един момент, девет години по-късно, точно същите тези хора, ми предложиха да си подам молба за напускане. Отговорих им така: „Имам очи да стоя на мястото си!”. Майка ми и баща ми са ме учили, че един залък хляб да имам, той трябва да е честен.” Бях уволнена по член, в който се посочва, че ми липсват качества на работник и служител за справяне с работата. Тогава вече, след като не съм техен кадър, реших ,че щом ще правим политика, и аз трябва да се включа в политиката. Станах лидер на Социалдемократическата партия на Дертлиев за района. Бях предложена да заема длъжността на зам.кмет или секретар на общината. След всичко това ми стана ясно, че имам  уважението на хората, на обществото. Гласно или не гласно, получих подкрепата, която ми бе нужна в този момент. Дори тези ,които са били срещу мен, ми засвидетелстваха уважение. Защото ,както каза една моя колежка, „колко въртели сме ти  правили, колко сечено сме ти  правили, ако беше някой друг, до сега хиляда пъти да ни е уволнил без да се церемони.” Но това е част от демокрацията, аз бях слуга в това училище, не съм била шеф, както масово се възприема.

 Как се появи идеята за емиграция?

 Благодарение на емиграцията аз изгубих всичко. Загубих родината си, брака си, разведохме се със съпруга  ми преди  години. Децата ми израснаха без майка. Загубих и работа и кариера и всичко. Но след моето уволнение, нямах избор, не можех да остана без работа. Съпругът ми работеше в Главбулгарстрой и като се върна от Русия -  и той безработен. Голяма драма беше, на четиридесет години, с единият крак в миналото, с другия в бъдещето, двете епохи те разкъсват и си на парчета. Огромна депресия, бях загубила светлината за повече от десет години. Макар и да отговарях на всички условия, посещавала съм и семинари, обучения, философия за деца, с френски и руски език, но като кажа че съм на четиридесет години и пред мен вратите се затваряха. Търсех работа и във Варна, това бе деветдесет и девета година. Реших ,че щом в България няма хляб за мен,  някъде място под слънцето има и ще намеря това място. Понеже майка ми получи инсулт,  избрах да съм по-близо до България. Макар визата ми да беше за Франция, целта ми беше Испания, но послушах родителите си и заминах за Гърция. Тук ме посрещнаха жени от моя край ,от Завет, стари приятели. И така започна моята одисея, като отначало не съм си давала сметка къде съм, дошла съм с нагласата на учителя, директора, на петдневната работна седмица и въобще нямах представа какво ме чака.  Ако искаш да бъдеш уважаван като емигрант трябва да се научиш да зачиташ територията, на която си. Никой ми е бил телеграма да дойда в Гърция, аз сама съм решила и съм направила своя избор, макар че Гърция беше последното, което съм мислила.

 Помниш ли първият си работодател?

   Първият ми работодател бе близо до Пирея, в района на „Малкото пристанище”. Семейство, чието дете имаше здравословен ментален проблем и имаха още едно осиновено детенце от Румъния. Аз цял живот съм живяла сред деца и не можех двайсет и четири часа на ден да гледам как тази майка, която е лекарка, се разкъсва между двете деца и как едното й причинява болка и тя даваше цялата си нежност на болното дете, а към другото ,здраво и хубаво ,се отнасяше по-строго. Общувахме на френски език, тъй като първоначално аз се бях заклела, че повече чужди езици в живота си няма да уча. Издържах там шест дни. Аз никога не съм била затваряна преди и не съм живяла с мисълта, че ще търпя някакви ограничения и през мрежа ще гледам света. Не се изживявам като прислужница. Аз съм човекът, който предлага нещо и очаква нещо насреща, винаги намирам смисъла в нещата, които правя. И там, където някой ме чете,  тълкува и възприема по друг начин, не закъснявам да обясня, че прави грешка. Тогава, когато ти се изживяваш като слугиня, като прислужница, как искаш да се отнасят към теб?  Веднъж или дваж за десет години някой се опита да ме постави някъде, където не ми е мястото и именно заради такива случаи, аз научих гръцкия език на ниво да покажа, че съм интелигентна, да покажа коя съм, да  споделя философията си за нещата. Хората сами ще те сложат там ,където ти е мястото. Има неща, които един емигрант трябва да знае, трябва да уважиш езика. Я си представете, ако сме  в България  и дойдат чужденци. Много ни е приятно, когато един чужденец ни говори на български, прави грешки, но все пак радваме се, че  е научил езика ни. Така, както на нас ни харесва да ни уважават езика и културата, допускам, че и на гърците им е приятно  да чуват добре говорещ на гръцки емигрант. От тази гледна точка, две са основните правила в живота на човек и ако ги спазваме, всичко си решаваме: „Не прави на другите онова, което не искаш да правят на теб.” и второто ,към което аз стриктно се придържам: „Дай, за да получиш!”. Такава е играта, това е рецептата. И не очаквайте да получите всичко едно към едно, отплата за нещата които сега правиш, ще получиш след десет години. Както умират звезди, светлината на звездата я виждаме сега, но тя е умряла преди десет хиляди години. Не мога да направя много от позицията на един емигрант, например квартира, работа за изпаднали сънародници или пари, това са трите основни неща, които може да долипсват .Ако мога с удоволствие ще помогна, ако не мога си казвам. Не си играя с човека, не мога да се гавря, не мога да се подигравам, дори да се пошегувам за твоя сметка не мога.

 Как се справяш в Гърция, езика, чуждите нрави и обичаи?

 Знаеш ли, това е една много интересна тема, защото по този въпрос ме разпитваха и в Министерството на образованието тук в Гърция, където защитавах дипломата си. Пускаха ни шест по шест чакащи и аз влязох в група с гърци, завършили маркетинг и мениджмънт в Америка и Канада, които трябваше да си легализират дипломите. И пред тях трябваше да разкажа историята си, това, което и на теб го разказвам сега. Обясних им, че в началото не исках да уча гръцки език, малко да си почина от учене, но буквално на петия –шестия ден, разбрах че без език не става. Това е ключа. След като напуснах първата си работа, от една руска графия /б.р.бюро за намиране на работа/ ми намериха ново място и така се оказах на остров Егина. Двойка възрастни хора ме приеха и благодарение на това, че съм филолог и в лингвистиката знаеш ,че има терминология която е международна, за падеж, за род и др. се заех с гръцкия език. Намерих в къщата гръцко-руски речник, останал от жена, която е била на това място преди мен и се налагаше да ровя през цялото време за думички, за да намеря начин да се изразявам. От супермаркета си купих десет тетрадки и ги озаглавих по азбучен ред и от този речник, който беше двайсет хиляди думи, аз си направих мой българо-гръцки речник, с българските букви на гръцки, мой речник за моя употреба. През деня работя, чистя и се занимавам с бабата и дядото, през нощта чета. Обещах си, че за няколко месеца, аз трябва да го науча. Щом Маркс е научил български език за шест месеца, то и аз мога, но още от третия месец елементарно трябва да знам да говоря. Възникнаха въпроси, как да попитам за абстрактни неща, чувство и емоция, за нещата от материалния свят ако попиташ ,ще ти кажат. Вечер идваше синът да вземе баща си да отиват в морето за риба. Той беше женен за германка и знаеше английски и немски и самият той беше преподавател в икономически колеж. Питах  и той ми отговаряше, давам му речника и го моля да ми покаже думата, защото тя се изписва с алфа и йота, и ми обяснява. Така лека полека аз схванах правилата без да ползвам учебници, по усет и по моята авторска система за изучаване на чужд език. Разработих тази система още докато работих като учител, използвала съм я върху учениците и я приложих и върху себе си. Най-големият ми успех е ученик, когото обучих за два месеца и той изкара петица, а сега е студент в Германия, където и аз ще отида за Коледа и ще се видим и с него. Учех на ден по осемдесет – сто думи, заедно с изреченията. Първото ми есе бе от около петнайсет изречения, с български букви на гръцки. За правопис не говоря, защото не се научих да пиша правилно и това бе проблема, че не успях да взема писмения изпит   в министерството. Имах други тенденции, други наложителни моменти имах в живота си.

 Харесва ли ти гръцката кухня и би ли споделила някоя интересна рецепта?

  Много ми беше интересно, неща, които в България ги правим само на туршия- целината, да речем, или марулята на салата, тук се готвят. Това беше много любопитно и добре ,че съм отворен човек за света и единственото ,което не ям е прясно мляко. Харесват ми някои техни неща, например: „ψαρόσουπα”/рибена супа/ с червена риба. На Егина я научих тази рецепта. Изчистват се една или две риби, леко се рязват, колкото да се отбележат порциите, без да се разделят парчетата. Изчистват се картофи, цветно зеле, целина, моркови, лук и подправки. Зеленчуците се режат на едро, цели глави лук, парчетата цветно зеле да не са дребни и всичко така, със сол и магданоз, и най-отгоре се слага рибата.  Връзката целина задължително е вързана на фльонга, да не е нарязана. След като се свари изваждат се зеленчуците, остава бульона ,който се застройва с яйце и лимон и след това се сервира. Това бе едно от ястията ,които ми харесват и до ден днешен. Пастициото също е хубаво и непрекъснато им обяснявам на гърците, че ние така приготвяме мусака, но вместо макарони поставяме картофи, а тяхната мусака се приготвя само в някои региони на България.

 Разкажи ни за някой интересен момент в живота ти, тъжен или весел…

 Преживях голяма, тежка катастрофа със семейство гърци. Те имаха фабрика за производство на пчелен мед и една моя бивша ученичка, чрез която получих френската си виза, с която дойдох в Гърция е търговец на пчелен мен. Тя ме помоли да й намеря партньори. Така заминахме за България, за да представя хората едни на други и на обратният път, край Ламия ,усетих леко притръскване .Събудих се в болницата. Шофьорът и съпругата му се унасят в дрямка , колата навлиза в насрещното движение и един камион минава през нас. Съпругата със счупен таз, той мъртъв,с размазана глава, а аз в кома. Мои познати разбират от телевизионните новини, че съм катастрофирала и ме намериха в Ламия. Живяла съм от милостта на хората, точно тогава и бивш съпруг и приятели, на които съм помагала и съм подслонявала в „Механата на Странджата”….моята квартира бе именно това, но не за хъшовете, а за емигрантите. Тогава се оказаха всички много заети и бях абсолютно сама. Съседи албанци и гърци ми помагаха. Ябълка или супа все ще се намери. Имаше едно семейство от Иран на горния етаж, които бяха емигранти със смъртна присъда в родината си, защото са християни,  също ми помогнаха. Бях полусляпа, с амнезия, черепно мозъчна травма, не можех да пресека през улицата. Три години съм се влачила, но избрах да живея. Буквално на втория месец след катастрофата аз тръгнах на работа, но и до ден днешен лявата ми ръка е с проблем, три от пръстите ми останаха безчувствени, но работя с нея, за да я докарам до добро състояние. Отново бях без документи, защото в тази катастрофа се изгубиха всичките ми разрешителни и с помощта на адвокат Константина Каприча, която много ми помогна , по хуманитарни причини беше второто ми узаконяване за лечение. След катастрофата станах и по-добра, хиляди пъти разсъждавах, че това не може да е случайно, че този ужас е някакъв урок от Бог. Нещо ми каза, че трябва да  посветя остатъка от живота си  именно на правилни неща, наистина нямаме време за губене.  Ние сме за малко на този свят и всеки един ден ни е подарен и трябва да го изживеем, да не ни е мъчително болно, както казва Островски , за безцелно пропилените години.

 Смяташ ли, че си постигнала целите заради които си дошла в Гърция?

 Да, определено, защото аз винаги се представям където и да съм като Корнелия Нейкова от Завет. Моята цел беше да докажа, че съм преживяла болката ,с която бях дошла ту. Да дойда, да събера пари и да се върна ,за да, сега сигурно ще се смеят всички, да наема килъри и да избия всички ,които докараха България до това  дередже. Много бързо ми мина гнева, защото не съм такъв човек да тая гняв. Някои хора си помислиха, че ще ме сринат, че отнемайки ми работата, да ме обвинят за некадърница и да ме пратят на бунището, че аз ще бъда там. Реших да проверя дали България е виновна или не за това състояние. Оказа се ,че системата в България е виновна, като система, като политическо статукво за положението на два милиона и половина българи в чужбина.  Аз си казах, че това,  което бях и го постигнах за четиридесет години в България, ще го направя за четири в Гърция. Е, не успях за четири, но за десет години стана. Не ,че съм станала богата. В моя свят имам и космополитни личности, важни хора, обикаляли света, но не това за мен е биенето в гърдите. За мен, онези, които намериха сили да ми подадат ръка и да ми помогнат да повярвам отново, че има хора на този свят, за мен те са мерилото за света. Имането и имотите въобще не ме интересуват. Като ме питат с какво се занимавам тук, отговарям им, че съм чистачка. Аз съм най-добрата чистачка сред учителите и най-добрият учител сред чистачите. Работя и като учител по български език в едно частно училище в Нея Смирни. Гръцки фирми подготвяха персонал за България, но с кризата явно последната им грижа е обучение по български език и добре, че не си прекратих ангажиментите с къщи и почистване. Никога не съм оставяла едната си работа за сметка на другата. Явявах се на изпит в министерството на образованието, за да мога да  попадна в тяхната система, защото директора на частното училище изиска това от мен. Отидох, явих се буквално в последната минута. На устен изкарах отличен, но на писмен не успях да се справя и трябва отново да го държа, защото не се бях упражнявала. Ние с теб ще се разделим след малко, ако искаш дори не пиши моето име, аз много добре знам коя съм и каква съм. За мен е важно посланията, които отправям да стигнат до хората. А как се казвам и дали имам известни приятели като Евангелатос или журналисти от жълтата преса изобщо не ме вълнува. Аз мога да си позволя да уволнявам клиенти, мога да си позволявам и да уволнявам и лидери на партии дори и то публично. Преди година бях ентусиазирана с «Идея за България» – гражданска организация в интернет. Така се случи, че буквално за шест месеца успях да вляза в ядрото на тази организация и стигнах до позицията на секретар по медиите. Явно някой бе заложил на моята лидеромания за да ми предлага постове. Поискаха от мен да използват мои текстове, аз разреших, но си запазих правото да се разгранича в първият момент, в който установя, че гледаме в различна посока. Намерих сили в себе си, след като открих някои нередности в общуването с другите членове на ядрото на тази организация и прекратих контакт.

 Денят,в който България влезе в Евросъюза?

 Бе глътка въздух за нас. При мен дойде големият ми син и бе затворен в квартирата, за да не се подлага на риск да бъде хванат и върнат в България. Единственото, което печели страната от влизането в Европейския съюз е свободното предвижване на стоки и хора. Можем да си ходим много пъти, да изпращаме пари, багаж. Но смятам, че хората в България имат по-голяма полза от нас емигрантите, от нашите пари, отколкото членството ни в ЕС, тъй като вчера си направих труда да погледна и се оказа, че парите от фондове, които е получила страната ни, са петдесет процента от парите, които получава от емигрантите. Но това ,че изпращаме пари не е добре, защото докато има кого да храним, той няма да се научи сам да лови риба.

 Как планираш свободното си време?

 Не мога да разбера някой като ми каже, че няма време. Не можеш да нямаш време. Един предпочита да изчисти и да бърше прах в къщи. За сметка на това пък друг пак ще си избърше праха, но ще седне и да чете. Е, аз успявам и да ми е добре забърсан прахът, и да съм си прочела каквото искам. Въпрос на приоритети, но всичко е до човека. В къщи сме трима - аз и моите синове. Всеки си има права и задължения. Ако аз готвя, друг ще изхвърля боклука, трети ще бърше прах, заедно ще отидем да пазаруваме. Разпределяме си  ангажиментите и остава време за всичко. Ходихме няколко пъти на Елефсина, ходим по манастири с членове на «Българската общност» и отец Кирил Велинов. Отдавам се със заострено вниманиеследя културния афиш. Радвам се, че можем да имаме български супермаркети, българска кухня. Има обаче места, където определено не смятам, че мястото ми е там и не бих имала самочувствие да кажа, че това е България. Отвратена съм да виждам петдесет годишни жени в прегръдките на двайсет годишни албанци. Не това е България. Съгласна съм, че има много бедни души, че има много изстрадали жени и самите те не знаят къде им е мястото и стават лесни жертви и се вкопчват за първото, което им е под ръка. Има много по-красиви места, българска библиотека, има български места ,където се срещат културни и интелигентни хора. Винаги може да намериш онова ,което търсиш, просто трябва да знаеш какво ти трябва.

 Твоето послание към многобройната българска диаспора в Гърция?

 Може да е дошъл в Гърция с гняв, с убеждение ,че никога няма да се върне в България, но никога не казвай «никога». Гърция в това отношение ми помогна. Аз дойдох за три месеца и оставам десет години, не защото много ми е харесало, има и хубави неща, но на мен мястото ми е в България. А към онези жени, които са зачеркнали себе си и са дошли за да помагат на семейството, на деца, на студенти, всеки има своите мотиви, нека да помагат, но там където заслужават. Заслужава човек, който иска да учи. Заслужава човек, който иска да се развие. Заслужава човек, който иска да стане по-добър. Онези, които ви харчат парите, онзи който не е проронил сълза за вас ,не бива да очаква вие да роните сълзи за него. Не се изживявайте като жертви, бъдете по-горди. Да си българин не означава да си балканджия на Балканският полуостров. Ние сме европейци. Да си добър европеец, значи да си добър българин. Човек, който с добрия си маниер, с доброто си поведение се представя в Гърция, е добър българин и добър европеец. Той ще се приспособи и него ще го иска всеки, а ще се разграничат от простака и ще го търсят само за работа. Ако обаче става въпрос за духовни неща, велики неща, с простака никой не иска да си има работа.